(Ода за субективната реалност)

О, надежди слепи за истината,
вие паднахте и пропаднахте,
загинахте и загнихте в пръстта на ума ми !
Опитахте се да покълнете
О, как само опитвахте!
Като лошо семе в добра почва,
като добро семе в лоша почва, в лош сезон
се опитвахте да стигнете до светлината!
О, колко много ви помагах:
хранех ви с блюдо от душата си,
с трошици реалности,
с музика, танц,
със секс ви поих.

О, надежди мъртви, аз говорех за вас и на други,
за да ви засея и в техните умове
В ума на любимия ми покълнахте дори.
Надежди мои красиви,
Вие ми бяхте сетиво за един нов вкус-
Вкус на лъчите в косите на любимия,
когато захласнат чете ,облегнат спокойно на доверието си в живота ;
Вкус на внезапната усмивката, която премества белега му с милиметър в ляво;
Мирисът на минутите преди да го срещна-
минути пълни с цветове, осъзнатост и полъх на прииждащия му парфюм;

Сетиво гениално,
Ти дари ме с усещане за допир с душата му изящна , въртяща се в особен ритъм;
Сетиво тъй финно, ти даде ми очи да видя него през очите на вечността
и вечността през очите му красиви.
Сетиво интимно, ти даде ми усещане любовно-
как с него вагината ми не е гранична зона вече,
а врата за нов вариант.
Сетиво, тъй мило, с непринуден дъх,
лъхащ през моето дихание човешко,
ти повдигаше с магичен ритъм завесата, от мен тъкана,
и показа ми света.
Той изглеждаше почти, както аз го знаех,
но с едно измерение отгоре,
с едно трептене повече.

Организира ми празнична премиера!
О, надежди мои, семена на илюзорната възвишеност-
Аз обичах ви, римувах ви, рисувах ви, крещях ви,
Изплаках ви.
Попихте в сухотата на душата ми.
О, надежди  за любов и единение,
надежди за свързаност божествена,
надежди за реалност обща с любимия ми мъж,
какво ли не направих с вас.
Простете ми, надежди, че ви слагах в списъци,
че подслаждах с вас кафето си-
сега оставям го горчиво.

Погребах  ли ви?
Живи ви погребах.

Сега, надежди мои, аз моля се
ново семе да поникне над гроба ви.
Сега се моля,  да танцувам нов танц над пропастта ви.
Сега аз ще ви целуна.
И понякога ще се завръщам тук,
ще присядам тихо, ще се сгушвам в спомена за вас.

И когато нов букет различност пропука засъхналата почва,
а моля се тя по-бързо да изсъхне ,
аз ще гледам новите цветя с новата си благост,
с нов тор аз ще ги торя.
С живот, търпение, любов и тишина ще ги наглеждам.
И ще помня, че тленни са цветятя на новата любов ,
И че след дългите години на радостен живот,
те отново и отново ще поникват
на моя собствен гроб.